>
Луната простира сребърната си лунна пътека върху морето и ме кани да тръгна по
нея. По нея разстоянията се губели и
сама ме носела до теб. Страх те е да вървиш по тази измамна пътека - незнаеш накъде те води - Нагоре към щастието
или надолу към дъното на морето...
>
>
Мразя те!
>
Мразя те затова, че ограбваш сънищата ми, че ме караш да се въртя неспокойно
нощем, бленувайки далечния ти образ...
>
>
Трудно ми е без теб!
>
Телефонът ми мълчи, а твоят весело ме поздравява с безкрайните си сигнали
'свободно'. В и- мейла викът ми се губи между купищата служебна поща, но
писмата ти се губят някъде...
>
>
Плаче ми се!
>
Проблемите и тревогите товарят раменете ми, но ме галят само хладните лъчи на
луната, а не нежните ти длани...
>
>
Ревнувам те!
>
Ревнувам те от всички, които имат щастието да те виждат и докосват всеки ден.
Ревнувам те от одеалото, с което се
завиваш вечер, защото то гали тялото ти, от възглавницата, на която си лягаш, защото заспиваш на нея вместо на моята ръка!
>
>
Изгарям по теб!
>
А всъщност треперя от студ. Ярките лъчи на слънцето изгарят лицето ми, но не
стоплят душата ми. Черните очила спират
погледите и не позволяват на хората да видят тъмните ми очи, които замечтано гледат там някъде далеч, през гори,
през морета, през мечти и копнежи, там където
правиш хората щастливи с присъствието си...
Няма коментари:
Публикуване на коментар